Книгата „Българските кремъчни пушки в Османската империя, XVII–XIX век“ от Огнян Добриков и Виолин Калчев представлява значимо научно изследване, което хвърля светлина върху една важна, но все още недостатъчно позната страница от българската оръжейна история. Тя ще бъде официално представена на 9 октомври в етнографски комплекс „Хаджи Данчови къщи“ в Сливен, като събитието е организирано от Обществен дарителски фонд – Сливен с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“. Това събитие е важен принос към популяризирането на културното наследство и историческите постижения на българите в областта на оръжейното производство.

Изданието разглежда подробно произхода, технологиите и разпространението на кремъчните пушки в рамките на Османската империя, като особено внимание е отделено на ключовите оръжейни центрове Сливен и Габрово. Този регионален фокус е важен, тъй като именно в тези градове се развива значителна оръжейна индустрия, която оказва влияние върху цялостната военна и икономическа мощ на България през XVII–XIX век. Авторите проследяват процесите на производство на цеви за шишанета, като използват данни от спомени, записани през 1952 година от потомствения ковач и оръжейник Асен Маказчиев. Тази уникална информация предоставя ценен поглед върху технологичните практики и инструментите, използвани в създаването на оръжия.

Книгата съдържа и списък на майсторите тюфекчии, които са изработвали оръжейни компоненти в България през XVII–XIX век, като по този начин се създава цялостна картина за производствената мрежа и майсторските традиции в региона. В допълнение, авторите правят сравнителен анализ между сливенските и други балкански оръжейни центрове, което позволява да се разбере по-добре спецификата и особеностите на българското оръжейно производство в контекста на Османската империя. Те разглеждат и производствените капацитети, търговските мрежи и логистичните практики, които са били използвани за разпространението и продажбата на оръжия, като по този начин се подчертава значението на тези процеси за икономиката и военната стратегия на региона.

Този труд не само допълва съществуващите знания за българското оръжейно изкуство, но и подчертава ролята на България като важен център за производство на кремъчни пушки в Османската империя, като същевременно запазва паметта за майсторските традиции и технологичните иновации, които са били развивани в продължение на векове.